Загорели тенджери и житейски размисли

(За всички, които не знаят що е да се предадеш)

Представете си следната ситуация: Стоите си вкъщи, след работния ден. Почивате си и се чудите какви да ги сътворите. Чудите се, защото работата ви е достатъчно приятна, не ви измаря и сега на къде да избие тази енергия?

Да чета книга – не, разкрасяващи процедури… то и това е минало. В един момент решавате! Що пък да не го играя добрата домакиня днес. Първи рунд – да поизчистим. Чудесно! След 1 час бърсане и цяла фитнес програма с прахосмукачка, парцали и прочие, триумфално оглеждане на чистото помещение – пак нещо не е ок.  Нали днес сме решили да сме перфектната жена. Ей така за разнообразие, да не си забравяме пола, от прекалено вършене на мъжки работи (то родителското тяло и без това искаше момченце).

Ами ДА! Сега ще готвя, се решава с високо вдигнат пръст във въздуха (сякаш пък има някой наоколо да види тая лудост и по-добре). Да бъде, да бъде… ще бъде нещо простичко от чуждестранна кухня.Примерно един пилаф. Какво пък да му е на пилафчето, малко ориз, малко фиде и готово. Щателно проучване на рецептите в гугъл, две позвънявания до майка ви, която е на ти с тия чуждестранни истории. Почва се едно цапане, бъркане. Страхотия!

Да ама не! Накрая не само, че всичко заминава в тоалетната, а и тенджерата загоряла. И сега?! Да ревнем? НЕ! Втори дубъл.

Втори дубъл, но докато маниакално стържете изгорялото от тенджерата и изпробвате бабините рецепти, за да го махнете, осъзнавате. Какво? Да помислим – не става дума само за една изгоряла манджа, негодна за ядене, а за живота като цяло.

Колко пъти сте изпадали в ситуации  тип „изгоряла тенджера”? Много, сигурна съм. Някои хора в такива моменти се предават, отказват се и повече дори не опитват. Не трябва да е така. Как човек би бил в състоя да знае дали може, или не, след като се предава от първия път. Понякога е нужно време, един опит, втори, трети, ако ще и сто и трети. Може да се поизхаби някой и друг нерв, да поплачем, да се понамръщим, но в никакъв случай не трябва да се отказваме от това, да гоним целите си, да сбъдваме мечтите си ( дори и най-глупавичките). В крайна сметка Рим не е бил построен за един ден. Не бива и да се сравняваме с другите. Това,че някой е успял в нещо, с което тепърва се сблъсквате, не означава, че и вие не можете (много знаем през какво му се налагало да мине, за да стигне до крайната си цел).

„Не мога” си е чисто и просто, удобно извинение за „не искам”. Замислете се – не сте постигнали нещата, които тайничко не сте искали, защото не са ви били по нрава. Признайте си го, че е така. Не сте отишли на ужким толкова желаната почивка, защото не сте се чувствали готови за нея. Не си купихте онези тоооолкова страхотни панталони, защото в действителност знаехте, че не са чак толкова хубави и нямате крещяща нужда от тях. Обаче! Огледайте се наоколо . Какво виждате? Хора, предмети, дрехи, дребни глупости (с някакво голямо значение). Всичко това, са нещата, които все се сте искали, намирали сте време и средства за тях, не сте предавали, докато не ги имате. Е? Още ли смятате, че сте неспособни, че не заслужавате щастие? Вече не мислите така, нали?

А сега – втори дубъл. На живота, на щастието, на пилафа, на всичко, което душа иска, докато не стане както ни харесва.

Д.